Как избираме партньор и как стиловете на привързване влияят върху избора ни
Понякога любовта идва неочаквано — една усмивка, един разговор, просто едно усещане че този човек е правилният. Сякаш вече познаваме този някого, когото обаче, срещаме за първи път.
Влюбването често носи усещане за магия, но всъщност е дълбоко свързано с вътрешния ни свят – с преживяното от нас, с раните и с нуждите които носим.
Нерядко се случва хора да избират партньор именно по този начин: опитвайки се неосъзнато чрез избора си да разрешат неразрешени проблеми във взаимоотношенията с родителите си. Без да си даваме сметка ние търсим „познатото“ — онзи начин, по който сме обичали и сме били обичани в детството. Именно поради тази причина двама души със сходни желания и ценности могат да попаднат в напълно различни отношения. И ето как личната ни история и непреработени травми повлияват до голяма степен върху избора ни.
Как да го онагледим тази динамика: да вземем например едно семейство, в което бащата или майката, предизвикват усещане за страх или отхвърляне у детето. Това ще приучи детето да прекарва голяма част от времето си в старание да удовлетворява родителските нужди. В следствие на тази своя опитност ще заключи че за да получи любовта на другия трябва да се бори и да се доказва непрекъснато.
Така нареченият „сигурен“ партньор – човек, който е отраснал в здраво и подкрепящо семейство, и който е готов да предложи любов и подкрепа безрезервно, е много вероятно да не предизвика интереса на първия. Вероятната причина за това е че сигурният партньор не съвпада с несъзнаваната представа че любовта е свързана с болка, непостоянство и доказване. Същевременно първият често бива привлечен именно от отхвърлящ или застрашаващ партньор, напомнящ му за динамиката в родното му семейство, който на свой ред да преповтори травмата от детството със своето отношение.
Звучи парадоксално, че толкова ранни детски преживявания могат до голяма степен да определят и начините по които се привързваме към другите, същевременно е напълно обяснимо, тъй като в детството сме най-уязвими и незащитени. Отношението на на родителите към нас е от първостепенно значение за формирането на идеята кои сме като личности, понеже през този период те са най-важните фигури в живота ни, почти равнозначни на богове.
Какви стилове на привързаност възприемаме и как те влияят на избора ни?
Тревожен стил на привързване:
Хората с тревожен стил копнеят за близост, но постоянно се страхуват да не бъдат изоставени. Kaкто в описания по горе пример, те често влизат във връзки, в които трябва да „се доказват“ — да заслужават внимание, грижа и любов. Така често избират партньори, които са по-емоционално дистанцирани, защото тaзи динамика несъзнателно им е позната. От родителите си са чували послания като: „нищо не правиш добре“, „много си глупав“, „направи го, защото аз така казвам“.
Влюбването при тях често е силно, внезапно и поглъщащо. Те дават много, но едновременно се страхуват, че са „недостатъчни“. Биват често привлечени от доминиращи личности, понеже усещането за авторитет е нещо, което им липсва в собствената личност. В резултат са способни да търпят обидно или пренебрежително поведение дълго време, стига да не останат сами.
Избягващ стил на привързване:
Хората с избягващ стил са научени да разчитат предимно на себе си и да не показват нужда от близост. Родителите им не са предлагали топлота и подкрепа и са им давали послания от типа на: “ не ме занимвай сега, имам важна работа“, „стягай се, само лигльовците плачат“, „няма да ни излагаш“. Те искат любов, но интимността ги напряга — толкова са свикнали да не очакват подкрепа, че близостта им изглежда като риск.
При избора на партньор често ги привличат по-топли, отворени и грижовни хора, но след като започне емоционално сближаване, може да се активира страхът: „Ще изгубя себе си“, „Няма да се справя“, „Не мога да дам това, което искат от мен“.
Поради тази причина често се отдръпват, обезценяват връзката или избягват конфликтите, като се затварят в себе си.
Дезорганизиран стил на привързване:
Този стил може да се появи, когато в детството сме преживявали както любов, така и страх от хората, от които зависи оцеляването ни. Такива ситуации на непредвидимост и емоционален хаос са отговорни за въпросния стил..
Хората с дезорганизиран стил на привързаност често изпитват вътрешен конфликт: копнеят за близост, но се страхуват от нея. Родителите им са били грижовни в единия момент и заплашителни в другия, това непостоянство в отношението ги обърква и ги кара да са постоянно нащрек какво могат да очакват в следващия момент. Като послания в детството са чували, както: „много те обичам, ти си най – добро дете“, така и: “ писна ми от твоите капризи, изобщо не знам какво искаш“. В любовта вече порасналите деца могат да редуват идеализиране и отдръпване, да се хвърлят в отношения, които изглеждат интензивни и съдбовни, а след това — да бягат от тях.
Те могат да се влюбват в партньори, които също носят хаос, нестабилност или силни емоционални върхове и спадове, защото това отразява вътрешния им свят.
Защо често се влюбваме в „познатото“?
Дори когато си казваме, че „този път ще е различно“, изборът често се движи от това, което е познато на подсъзнанието ни. Ако любовта винаги е била извоювана, може да ни изглежда естествено да се борим и във връзката. Ако сме били невидими, може да бъдем привлечени от хора, които трудно се свързват. Ако сме живели сред хаос, спокойствието може да ни е скучно – просто защото не го разпознаваме като „дом“. Това обаче съвсем не означава, че сме обречени.
Най-здравослвоните отношения настъпват тогава, когато започнем да избираме не това, което е познато, а това, което е по-добро за нас и другия.
Връзката, която лекува, не е перфектна, а безопасна. Тя не е такава, в която няма конфликти, а е такава, в която можем да говорим свободно и да бъдем чути. В нея можем да си позволим да заявим нуждите и желанията си, без страх че ще бъдем отхвърлени за това.
Когато избираме партньор с добро разбиране за себе си и добра самооценка, любовта престава да бъде битка и се превръща в място за вътрешен растеж. В този случай не търсим някой, който да запълни празнина, а някой, с когото да споделяме живота си, не защото имаме нуждата от него, а защото го искаме. Или както Ерих Фром казва в книгата си „Изкуството да обичаш: „“Инфантилната любов следва принципа: „Обичам, защото ме обичат“. Зрялата любов следва принципа: „Обичат ме, защото обичам“. Докато незрялата любов казва: „Обичам те, защото се нуждая от теб“, то зрялата заявява – „Нуждая се от теб, защото те обичам“. “ 1
Вашият коментар